Горно и Долно Луково - магични щрихи от Родопите

Старото име на село Горно Луково е било Горно Суванли.



Когато в края на май поехме в посока село Мезек и Ивайловград нямахме и най-малката представа каква неочаквана изненада ще ни поднесе това пътуване. Освен основните забележителности в региона, програмата ни включваше вкусно похапване в село Мандрица – единственото албанско село в България. И така в ранния следобед на втория ден от нашето пътуване след дълго продължилото щурмуване на крепост Лютица, за което ще стане дума в последваш пост,  пристигнахме в еко комплекс Букор Щепи. Част от ястията вече не бяха налични – доста хора бяха посетили комплекса същия ден, но тези които опитахме бяха много вкусни. Превалящият ден бе обезлюдил ресторанта, което ни даде възможност да поговорим със собственика – Ивайло. И така от дума на дума разбрахме за две села намиращи наблизо (почти на гръцката граница), чиято запазена автентичност силно ни заинтригува. Оставаха няколко часа до свечеряване, така, че решихме да посетим Долно и Горно Луково веднага.

Църквата в село Горно Луково.



Първо се насочихме към Горно Луково (което е непосредствено след/ над Долно Луково) с идеята на връщане да се спрем в по-оживеното село – Долно Луково. Двете села са от късно освободилите се от османската власт, присъединявайки се към България след Балканската война (1912 г.). В този период те носят имената Горно и Долно Суванли.

Село Горно Луково



Село Горно Луково



Горно Луково е автентично, запленяващо със своите тесни улици и каменни къщи. Почти обезлюдено – то носи усещането за едни отдавна отминали времена. Къщите бяха притихнали, дворовете пусти. Разрухата беше обхванала почти всичко наоколо в невидимите си пипала. Само една градина беше грижливо поддържана – в различно оформени лехи се виждаха насадени боб, лук и други зеленчуци. Три-четири кози и едно куче-пазач бяха полегнали в съседния двор. Стопанин не видяхме – впоследствие разбрахме, че е стопанка – единственият жител на селото.

Село Горно Луково



Село Горно Луково



Интересна легенда разказва, че Горно Луково е било голямо село, но когато през средновековието чумата вилнее из Европа, не пощадява и селото. От 1000-те човека оцеляват едва 7 семейства. Част от тях отиват и създават Долно Луково, водени от поверието, че за да избягат от чумата трябва да се заселят на ново място, отвъд река.

Село Горно Луково



Село Горно Луково - дворът на единствената стопанка в селото.



Друга интересна история разказва, че в началото на миналия век, когато селото все още е под османска власт,  в него е живяло  едно много будно и умно момче. За да го изучи за доктор цялото село събира пари и го изпраща да учи във Франция. След дипломирането си младият лекар се връща в родното село, което след Балканската бойна (1912 г.) вече влиза в пределите на България. Последвалата Междусъюзническа война (1913 г.) и съпътстващите я събития по границата ни с Османската империя,  донасят много жестокост, насилия, палежи и грабежи над местното население в Тракия, както от страна на Турция, така и от живеещите по тези места гърци. И когато след края на Първата световна война границите се преначертават и Беломорска Тракия остава в пределите на Гърция, младият доктор се свързва със свои познати във Франция и се застъпва за картографиране на границата по-на юг, оставяйки Горно Луково в пределите на България.

Когато след Първата световна война Беломорска Тракия е отделена от България и има реална възможност село Горно Луково да остане извън границите на страната ни...



... млад доктор от селото - учил във Франция с подкрепата на всички свои съселяни, провежда разговори с познати там и се застъпва....



... границата да се измести малко по-на юг, оставяйки село Горно Луково в България.













След дълго продължилата разходка без желание се разделяме с магичния чар на Горно Луково и поемаме към Долно Луково. Спираме по средата на пътя за да се порадваме на панорамата към селото, която се открива под нас – сивите покривни плочи на Долно Луково са още по-контрастни, отразявайки черните дъждовни облаци, които се стелят по небето. Започва леко да ръми, което ни принуждава да побързаме.

Село Долно Луково - панорама



С навлизането в селото търсим центъра и местната кръчма – имаме информация, че там можем да открием ключа за старинния християнски храм „Св. Св. Константин и Елена“. Някой вече ни е изпреварил. След кратки напътствия на хората от кръчмата тръгваме сами и пресрещаме малка групичка. Водачът ѝ се връща с нас назад. Бивш кмет на селото и ревностен християнин той ни разказва историята на християнската обител, както и какво е направено за съхранението ѝ. От него научаваме, че храмът е построен 1806 г. Има предание, че изграждането е станало за 7 дни. Тъй като нямали разрешение за градеж на храм, селяните представяли, че градят плевня, а когато местната османска власт се усъмнява в това, те слагат напречни греди, което да наподобява градеж на обор за заблуда.  Гредите могат да се видят и днес. Старите стенописи, освежени с дарителски средства, също. В църквата на по-късен етап са поставени плочи на българския и гръцкия ктитор. Край стените украсени с дърворезба стълбове, определяли отделни места за присъстващите на службата - всеки род в селото е разполагал с точно определено място в храма. В  стаята определена за жените има поставена стара плащеница, намерена тук. В този храм отец Боян Саръев, който се оказва близък приятел на нашия водач, е извършвал множество покръствания и кръщенета.

Църква "Св. Св. Константин и Елена", село Долно Луково. Храмът тайно построен през 1806 г. за 7 дни. За пред местната османска власт - това било строеж на плевня.



С завръщането у дома потърсих повече информация за двете села и попаднах на ново издание на книгата на проф. Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“. Издадена за първи път през 1918 г. тя разказва за чудовищните събития в Тракия по онова време. За окупацията на новоосвободените български земи, за жестокостта от страна на османските войници и главнокомандващи, за насилията, за убийствата, за гоненията, за грабежите. Тогава разбирам защо бившият кмет ни обърна внимание, че за разлика от повечето от околните села Долно и Горно Луково не са опожарявани. Предполага се, че богатството на селото, спечелено основно от бубарството – основен поминък на местното население, е спомогнало за откупуването на къщите и спасяването им.

Стара плащеница открита в храма в село Долно Луково.



Поемайки назад към Ивайловград отново ни се отдава възможността да се порадваме на плодовете от труда на населението на този отдалечен край – безкрайни лозови масиви на места прекъсвани от подредени и поддържани овощни градини, създават усещане за безкрайна благодат.

Това успяхме да научим за този магнетичен край в един късен следобед в края на май, но ще се върнем… Посетете го и вие – емоцията си заслужава!

Публикуване на коментар

My Instagram

Copyright © Стъпки - Блог за пътешествия и свободно време на Vickito. Made with by OddThemes